В централата на външното ни разузнаване разглеждат работата на свой офицер след края на дипломатическия му мандат в чужбина. Оценката е крайно негативна - не вербувал нито един агент, не изпратил никаква свястна информация извън прочетеното във вестниците, не подал никакви наводки... Накрая дават думата на разведчика лентяй. Онзи си посипва главата с пепел, но вади железен аргумент в своя защита: за цялото това време не се е и разконспирирал...
Звучи като виц, но хора от службите се кълнат, че случаят е действителен. Горе-долу по този начин изглеждат на моменти и досиетата на някои от 192-мата висши дипломати с пагони, чиито досиета излязоха наяве в средата на декември. Вместо ценна разузнавателна информация, от папките се носи дъх на алкохол, чуват се любовни въздишки, изскачат фактури за неоправдани с нищо харчове, актове за митнически нарушения...
До неотдавна дипломатите ни мълчаха като риби за някогашната си принадлежност към службите. Така и трябва да бъде, след като преди 1989 г. са подписали клетвени декларации никога и по никакъв повод да не разкриват работата си там.
Но времената се менят, а с тях и законите. Така довчерашните другари, служили вярно на Партията кърмилница, т. е. на държавата, днес попадат под ударите на друг закон. Който постановява досиетата на дипломатите, свързани с Държавна сигурност и с военното разузнаване преди 1989 г., да излязат на светло.
Засега Комисията по досиетата е успяла да изпълни тази заръка за всички, които са ръководили български мисии по света след 1989 г. Да се готвят десетките дипломати с по-ниски рангове - законът постановява отваряне на досиета до ниво началник на отдел във Външно. Кога ще стане това - само Господ и Комисията знаят... Впрочем, когато му дойде времето.
Журналисти от “Труд” прочетоха папките на 32-ма от общо от 192-ма от т. нар. посланици ченгета. Сред тях има отдавна пенсионирани - например Бойко Тарабанов, позабравен дипломат от кариерата, или пък Марко Марков, бивш посланик в Сърбия и Босна. Мъдрят се и културтрегери от зората на демокрацията, случайно и за малко попаднали в дипломацията - като Елена Кирчева и Богдан Богданов. Тук са и т. нар. политически посланици - например Евгений Еков и Иван Палчев. И едно огромно мнозинство кариерни дипломати, в момента начело на наши представителства по света. Които станаха повод за раздор между премиера и президента. Борисов иска незабавно отзоваване, а Първанов смята да се съобрази с всеки индивидуален случай.
В папките, които разтворихме, нямаше нищо потресаващо, нито драматично. Не открихме нито един истински доносник, нито една разкрита чужда държавна тайна. Нито пък чужд висш политик от онези времена, когото службите ни са вербували.
Рутинното четиво в досиетата - поне във вида, стигнали до нас, са най-вече доклади за различни държави, партии, движения и процеси, от интерес за партийното ни ръководство в годините, когато бе спусната желязната завеса. Когато БКП и ръководната й роля се припокриваха с държавата. А службите работеха по принципа на демократическия централизъм - за държавата, но първо и най-вече за Партията.
Справката показва, че на отчет в прословутото Шесто управление на ДС са били едва четирима от 192-мата посланици в списъка. А в неговия VI отдел - политическата полиция, няма нито един, или просто документите липсват.
Повечето от сега осветените герои са били разведчици от Първо главно управление (ПГУ) - разузнаването, както и от Разузнавателното управление на МНО (РУМНО). Двете места, смятани за каймака на тайните служби в комунистическа България.
Макар и системно прочиствани през последните 20 години, и днес - в този осакатен вид, досиетата са достатъчни за подновяване на рубриката “България - дела и документи”. С нея ни будеха в 7,15 ч по БНР в годините, когато да служиш на разузнаването, даже на прословутото Шесто управление, беше чест и гордост. След като обаче бе поставен знак на равенство между работата на “тихия фронт” и доносничеството, агентите вкупом се втурнаха да заличават следите.
Най-масово са унищожавани досиетата на агентите именно на Шесто, както и т. нар. литерни - тематичните дела.
За разлика от ДС военните - като уставни хора, не са унищожили материалите за техните щатни служители дипломати.
Но в РУМНО са се възползвали от друга “врътка” - член 32 от закона за досиетата: “Не се разкриват и публично оповестяват документи, чието разкриване би увредило интересите на Република България в международните отношения и би създало сериозна опасност за живота на дадено лице.”
Този член дава право на днешните служби за сигурност да внесат мотивирано предложение в Комисията по досиетата с искане да не се огласяват отделни документи. Ако в папките например има информация за действащи офицери след 1989 г., включително и днес, тя остава скрита. Сега има дипломатски досиета, които се показват с някои покрити страници, или пък са изцяло засекретени и не се дават в читалнята на комисията.
При унищожаването на досиетата нехайни архивари, а може би хора с чиста съвест, са оставили по нещичко. Дори досието да липсва, останало е, в повечето от случаите, картончето за регистрация. А налице ли са тези издайнически картончета - досието и да липсва, значи не си “чист”.
Има и друг вид досиета - за унищожаването им е издадена официална заповед от комисия в МВР през 1990 г., но са си останали цели-целенички. В комисията по досиетата наричат този номер “отмъщението на архиваря”.
Нито в Комисията по досиетата, нито някой друг обаче е в състояние да разбере пълната истина. Законът ограничава оповестяването до юли 1991 г., което означава, че ако си бил агент преди Десети, картончето ти със сигурност излиза днес на светло. А че може да си агент и днес- това е, както се казва, друга бира.
“Вървях по ул. “Раковски”, по десния тротоар. На ъгъла с ул. “Гурко” забелязах обекта, вървеше пред мен с вдигната яка. След близо 200 м забелязах втория обект. Проследих го до градинката на Народния театър, като вървях зад него на около 20 м разстояние и се отклоних по посока пл. “Света Неделя”. В градинката пред х-л “Рила” забелязах третия обект, четеше вестник, седнал на пейката. За 50 минути успях да идентифицирам правилно и трите обекта.”
Така изглежда, с поизменена топонимия, откъс от рапорт на щатен офицер от военното разузнаване, писан през 80-те години на ХХ век, по време на обучението му за “външно наблюдение”, т. е. откриване на следене.
Звучи досущ като от шпионски роман или сценарий за модерните днес “екшън трилъри”. Е, ние, българите, си нямаме Джеймс Бонд, нито пък сме снимали в киноцентъра в квартал “Бояна” “Казино Роял”. Но пък си имаме Валентин Радомирски. Подполковник, щатен, от военното разузнаване (РУМНО), според досието му към 1990 г. Написал горния рапорт за резултата от “външното наблюдение” около 20 години по-рано, когато е бил млад, перспективен за комунистическото управление на държавата ни кадър.
Радомирски е освободен от активна служба през 1991 г., когато отива на дипломатически мандат в Москва. През 1992 г. минава в запаса като подполковник, а досието му е архивирано “към дело”.
Днес той е посланик в Букурещ. И фигурира в предложените за отзоваване от премиера Борисов ръководители на дипломатически мисии.
Животът на щатния офицер от РУМНО хич не е бил лесен - минава под лупа, сантиметър по сантиметър в досието, ден след ден в реалното съществуване.
За да се ожениш, пишеш рапорт с молба за разрешение. Радомирски прави това през 1975 г. За да отиде семейството ти на екскурзия не в упадъчна западна страна, а до СССР - отново се праща рапорт. В досието му са закачени копия от бордните карти на жената и децата, пътували със самолет до Москва.
Съпругата е подложена на същия щателен анализ до “девето коляно”, както и самият разведчик. Има същия подробен личен картон с гриф “строго секретно”, събира многобройни характеристики от верни партийни другари, които доказват, че не само семейството - офицер и съпруга - но и родителите на разузнавача, тъстът и тъщата, братята и сестрите им, са “надеждни” и заслужават доверието на Партията.
Първата характеристика на Радомирски е писана още докато той е абитуриент в Английската гимназия в София в началото на 70-те години на ХХ век.
Така той става оперативно интересен още на ученическата скамейка, току-що навършил пълнолетие. В характеристиката се подчертава, че младежът има подходящ произход от семейство на убедени комунисти, с добър характер.
Радомирски преминава през обучение в специална школа за разузнавачи в България, а след това е изпратен на същата строга подготовка в Москва. Затова в папката му не липсват препоръки и характеристики, написани на руски.
Да си идейно убеден, “непримирим към буржоазния начин на живот” обаче очевидно не е било достатъчно. След като го зачисляват на щат в РУМНО, Радомирски е изпратен от военното министерство в Англия.
Със задача да общува там предимно с турци и гърци и да набелязва подходящи за привличане от нашите служби личности. Това не е учудващо- южните ни съседки бяха най-интересните от идеологическа, военна и политическа гледна точка държави за България в ерата на желязната завеса.
Водещият офицер на младия Радомирски в “английския му период” обаче е недоволен. Подопечният му не вербува достатъчно активно чужденци, не издирвал енергично на Острова хора от Балканите с подходяща идейна насоченост. Все пак Радомирски праща подробни доклади за хората, с които се запознава - предимно млади гърци от ПАСОК и от други прогресивни движения. Винаги ги хвали с добри думи.
Тогава пък в централата намират, че докладите му са “прекалено дълги”. Е, поне е бил със здрав морал у дома и “спортувал винаги, когато има възможност”. И така, докато папката минава “към дело”.
Въпреки усърдието на кадровиците в разузнавателните ни централи от времето на “зрелия социализъм”, понякога в играта са вкарвани и сътрудници, които на моменти докарват големи грижи не само на резидентурата в съответната страна, а и на държавата ни.
България бра голям срам със Стефан Наумов, бившия посланик в Тирана от 1990 до 1997 г. Той не е пияница, нито женкар, каквито се оказват други дипломати ченгета. В главата му обаче са келепирът и парите, а не работата на “тихия фронт”. Вербуван е като секретен сътрудник на ПГУ през 1975 г. с псевдоним Свилен.
Папката на Наумов или поне онова, което е останало в архивите, не прелива от агентурни сведения. Оценката на резидентурата в Тирана обаче е, че е склонен към разхищение на средства за оперативни нужди. Запазен е плик с купища разписки за такива харчове. Съпругата му е описана като “всезнайка” и “бъбривка”.
“И двамата обичат да дават лични подаръци на хора от дипломатическия корпус с цел да получават по-големи такива от тях”, четем в едно от донесенията до центъра. “Повишаването (в ранг посланик - б. р.) му е повлияло за възгордяване и показване на надменност”, констатират началниците с пагони на Наумов.
Двата посланически мандата на Наумов бяха съпроводени със серия от скандали. През 1994 г. заедно със съпругата си едва оцеля при катастрофа в Македония. Обвини шофьора на посолството - май искал да ги убие. Две години по-късно служители на мисията ни в Тирана сигнализираха Външно, че посланикът ги заплашвал с физическа саморазправа, злоупотребявал с държавно имущество, въртял частен бизнес, агитирал в полза на тогавашния президент Сали Бериша. През юни 1996 г. в Тирана беше изпратена специална комисия, за да провери сигналите. Установи се, че Наумов е представил нередовни фактури за 3400 долара. Тогавашният външен министър Георги Пирински го отстрани, но заповедта му бе обявена за нищожна от Върховния съд. Все пак Наумов беше отзован през 1997 г. от президента Петър Стоянов. Той обаче избра свободата в Страната на орлите. Получи албанско гражданство с указ на тогавашния президент Сали Бериша - негов личен приятел. Според медиите в Тирана Наумов имал доста основания да постъпи по този начин - купил цял етаж от нов блок в Тирана за 140 000 долара, отворил верига от бинго зали...
Няма спокойствие за онези, които си мислят, че вече са “чисти”, след като досиетата им липсват. До 1989 г. сътрудниците на ДС, ПГУ и РУМНО са завеждани с картончета. Именно по тях днес се прави огласяването.
Колко са успели да намерят начин те да изчезнат, е трудно да се установи. Но не и невъзможно. Най-ценният исторически източник е регистрационният дневник. Тези книги с десетки хиляди имена са запазени и в тях фигурират всички, свързани със службите на ДС и военното разузнаване от 1944-та до 1991 година. Въпрос на време е Комисията по досиетата да осветли и тях. За да потвърди максимата, че за историята нищо не остава скрито.
Следващия път ще продължим разказа за дипломати с пагони, за жените им, за онези, които са се откачили от дългата ръка на ДС.
Немає коментарів:
Дописати коментар